ПРЕДГОВОР                                                                                                                  
доц. д-р Симеон ЕвстатиевЕдва ли има български читател, който би се усъмнил в необходимостта от текстове, които служат за изграждането на едно по-задълбочено разбиране на исляма. Възраждането на тази религия в наши дни, атентатите в Ню Йорк и Вашингтон на 11 септември 2001 г. и последвалите ги трагични събития на европейския континент предизвикаха оживени дискусии и имаха противоречиви резултати. Без доскоро дори да е съществувала в арабския език, думата „камикадзе” бързо се превърна в нарицателно за „ислямски терорист”. Така тя беше привнесена и в арабския език. Изключвайки заниманията на академичните специалисти в областта на Близкия изток и исляма, както преди, така и след трагичните събития в Ню Йорк и Вашингтон, и последвалите ги атентати в Истанбул, Мадрид и Лондон, на равнище политически стратегии и анализи, „западният подход” към мюсюлманската политика и към ислямския фактор остана като че ли селективен, кризисно-ориентиран и фокусиран предимно върху действията на екстремистите. Един от най-злощастните ефекти от прилагането на този подход е все още слабото разбиране на исляма, който често е представян като „религия на насилието” в стила на Жан-Клод Баро .Шокиращата гледка на срутващия се Манхатън от 11 септември 2001 г. извиква старите образи за „ислямската опасност” в съзнанието на хората, принадлежащи към модерната „западна цивилизация”. Поизтупани от прахта на миналото, в личното въображение на индивидите и в публичното пространство оживяват сблъсъците между исляма и Запада – разгрома на кръстоносците от Саладин (1187), падането на Константинопол (1453), обсадата на Виена от османлиите (1529). Сякаш е необходим нов Шарл Мартел – франкският майордом, който отблъсква мюсюлманските войски между Тур и Поатие през 732 г., като по този начин слага край на арабо-берберските завоевания към сърцето на Европа. Внушението е, че само по този начин – като даде мощен отпор на възраждащия се ислям – Западът ще бъде отново спасен. Въпреки тези популярни образи мнозина се опитват да направят разграничение между религиозно мотивирания фанатизъм, характерен за едно войнствено, революционно настроено малцинство, и търсенето на пътища за отстояването на религиозна идентичност от страна на „умереното мнозинство” в исляма през ХХІ в.Мюсюлманската идентичност на все по-голяма част от трайно установяващото се население в Европа е факт, който получава разнопосочни интерпретации в науката и публичното пространство. Липсата на точни статистики не премахва очевидността на тенденцията за динамично увеличаване на броя на мюсюлманите в Европа.  В своя доклад „Нетолерантност и дискриминация срещу мюсюлманите в Европейския съюз” Международната хелзинкска федерация за човешки права посочва, че към 2003 г. в Европа живеят около 20 млн. мюсюлмани. Докато в документа „Един несигурен път: мюсюлманите и бъдещето на Европа”  Форумът „Пю” привежда цифрата 23 млн. – 18 млн. в двадесет и петте страни-членки на Европейския съюз и 5 млн. в другите европейски страни без Турция с нейните 70 млн. мюсюлмани и без страните от бившия Съветски съюз. Ако сравним различните оценки, които в общи линии отбелязват обща тенденция към бързо увеличаване на броя на мюсюлманите в Европа, може да очертаем следните данни за големите държави от Европейския съюз: най-много са мюсюлманите във Франция (ок. 5 млн.) и Германия (ок. 3,5 млн.), следвани от Обединеното Кралство (ок. 1,6 млн.), Испания, Италия и Нидерландия (съответно – по ок. 1 млн.)  . Така мюсюлманите съставляват приблизително 5% от населението на Европейския съюз, което наброява 425 млн. души.От гледна точка на демографията основните причини за това главоломно увеличаване на броя са две – имиграцията и високата раждаемост в мюсюлманските семейства. Отчитайки факта, че през последните три десетилетия броят на мюсюлманите се е утроил, прогнозата на повечето демографи е, че към 2020 г. мюсюлманите ще бъдат 10% от населението на Европейския съюз. Поддържането на демографския състав на населението предполага всяко семейство да има средно по 2,1 деца, а в Европейския съюз общата стойност показва равнища, по-ниски с около една трета – средно 1,5 на семейна двойка. Според някои прогнози, през 2050 г. се очаква броят на мюсюлманите в Европа да надхвърли този на немюсюлманите . На този етап цитираните предвиждания може и да изглеждат малко пресилени, но демографският фактор и обликът на исляма като най-динамично разпространяващата се религия в съвременния свят подтикват политици и експерти както в Европа, така и в Америка, да търсят различни подходи за интеграция на мюсюлманските общности към съвременните демократични общества. Пред нови предизвикателства са изправени и страни като Русия, които имат значително по-дълъг опит в съжителството с мюсюлмани . Нарасналият интерес към тематиката е свързан и с някои публични скандали, често привеждани като доказателство за трудното съжителство между следващите повелите на своята религия мюсюлмани и светските либерални западни общества.Освен разпалените дебати около проблеми като ислямското религиозно образование,  около аферата Салман Рушди и неговите „Сатанински строфи”, особено напрежение създава въпросът за забулването на мюсюлманските жени. Френският изследовател Жил Кепел откроява символичното значение на този скандал, разгорял се в неговата страна през 1989 г. Той изтъква, че поради своята значимост падането на Берлинската стена и скандалът във френския град Крейл, свързан с изгонването от училище на три забулени мюсюлмански девойки, имат в определен смисъл сходно значение за бъдещето на Европа . В контекста на близкоизточните изследвания подобни проблеми отдавна се представят като своеобразен отделен свят, който населява „ограничена” по своето значение „частна сфера” , но на Стария континент темата е поставена по различен начин. В Европа най-характерен пример за наличието на конфликтен потенциал в това отношение дава Франция със своя типично светски либерален модел на публичния живот. Приетият в началото на 2004 г. от Националното събрание в Париж закон, забраняващ носенето на „показни” религиозни символи, очевидно беше насочен предимно срещу забулването на мюсюлманските жени. В Германия въпросът за забулването на мюсюлманската жена се разгледа в Конституционния съд, след като една учителка-мюсюлманка упорито продължаваше да носи своето було по време на учебни занятия. Въпреки че към средата на 2003 г. съдът се произнесе, че работодателят няма право да й налага възбрана за това, случаят даде повод за широк публичен дебат в редица германски федерални провинции. Някои от тях по законодателен път забраниха забулването на учителките по време на занятия.Тези казуси изправиха европейските държави пред нови предизвикателства. Към тях се добавиха и други случаи, повечето от които „пикантно” разкрасени от масмедиите в публичното пространство – отказ на някои студентки мюсюлманки във Франция да бъдат изпитани от даден професор, само защото религията им забранява да останат насаме в една стая с чужд мъж, проблемите с носенето на тюрбан и кама от страна на сикхите във Великобритания поради решение на Камарата на лордовете, възпрепятстването на евреи и мюсюлмани да колят жертвени животни без упойка. В търсене на решение при подобни ситуации основен критерий за отсъждане може да бъде въпросът дали тези действия „са религиозно необходими или са (просто) културно наследство” . Забулването на мюсюлманската жена, което е най-проблематично сред всички споменати случаи, не е просто част от нейната култура – съгласно общоприетите в исляма норми, наложени от самия Коран , то е религиозно задължение. Докато публичното носене на кръст като „религиозен символ” от миряните е дори осъдително за православните християни, а ако все пак те правят това, той трябва да е изработен от възможно най-прост материал.Очертаващата се смяна на пропорциите и разместването на цели историко-демографски пластове налагат и преразглеждането на отношението към исляма, който определя живота както на мнозинството в Близкия изток, така и на една огромна част от населението на Стария континент и в Новия свят. Възникват и въпроси около политическото участие на мюсюлманите в общества с демократично обществено устройство от западен тип. Последователите на исляма се сблъскват с дилеми като тази дали един мюсюлманин може да участва в политическото управление на едно общество от „неверници” (куффар) . Издават се авторитетни становища-фетви, които дават насока за живота на мюсюлманите като малцинство. Възникват нови и нови мюсюлмански организации. Някои от тях посвещават дейността си на религиозната проповед, а други като Съюза на младите мюсюлмани във Франция съчетават ислямски комуналистки искания с реториката на гражданството .Въпреки сблъсъка с тези важни проблеми, които ще стоят през европейските общества и през следващите десетилетия, правителствата в западните страни се опитват по различни начини да „заобиколят” въпросите, които са свързани с ислямската религия. Арабистът Франсоа Бургат цитира един анализ на френското външно министерство от юни 1997 г., в който се казва: „Вземащите решения наши политици отказват да използват думата "ислям" или "фундаментализъм", за да обозначат или оценят политическата динамика в Близкия изток” . В случая, поради изтласкването на религията от публичния живот, включително и от вземането на важни решения в областта на държавната политика, на официално равнище се игнорира фактът, че ислямът става все по-важен като фактор както във вътрешната трансформация на европейските общества, така и в отношенията между Европа и „централната зона” на исляма – страните от Близкия изток. Като изключим чисто икономическите и политически мотиви, същите тези усилия за приобщаване на мюсюлманските народи към ценностите на „отвореното общество” предизвикаха и опити за „внос на демокрация” в близкоизточни страни като Ирак, превърнал се, по сполучливото определение на Жил Кепел, в „кутията на Пандора”  в началото на ХХІ в.Днешният свят не е такъв, какъвто си го е представяло европейското Просвещение. Религиозните „предразсъдъци” не са останали в историята и дори светските пластове на съвременната култура се обръщат към религиите като към неизчерпаеми извори на смисъл, на индивидуален и колективен опит. Едно от най-големите предизвикателства в началото на ХХІ в. е по какъв начин, без да се игнорира религията, да бъде запазен секуларизмът – това чисто европейско достижение в областта на политическата теория и практика. От тази гледна точка все по-силно открояващото се присъствие на исляма в публичния живот на Западна Европа предполага поставянето в нов ракурс на редица въпроси, смятани за отдавна решени. Основен сред тях е този са съотношението между религиозната свобода и свободата на съвестта. Може ли да се намери изход от конфликтното съжителство между изискванията на европейските публични институции и религиозните норми, само като се съблюдават изискванията на общото гражданско и наказателно право? Или са необходими нови законодателни инициативи, които да отчетат очертаващия се конфликт? Отговорите на тези въпроси предизвикват все по-разгорещени дискусии в европейските интелектуални и политически среди, където тези въпроси все още често се разглеждат под знака на дебата за „културните различия”, в рамките на който културата обикновено се схваща като по-общо понятие от религията.Ислямът може да не е единствената „завръщаща се”, „възраждаща се” религия, но през последните години в публичното пространство беше изведен деструктивния образ тъкмо на един „войнстващ ислям”, при което реалните проблеми и тежнения на умереното мнозинство мюсюлмани останаха сякаш встрани от интереса на анализатори и на медии. Никой не дръзва да слага знак за равенство между Дейвид Кореш  и „християнството”, ала мнозина идентифицират Усама бин Ладин  с „исляма”. Истина е, че представители на различни академични дисциплини предприеха редица добросъвестни опити за по-доброто разбиране, и съответно – обясняване на исляма пред обществеността в Америка и Европа. Включиха се както учени от областта на близкоизточните изследвания и ислямознанието, така и от други сфери на знанието, които имат отношение по темата. „Ислямофоби” се изправиха срещу „ислямофили” в разгорещени дебати за „същността” на исляма и взаимодействието му с политиката, а за целите на спора често се привличаха примери от историята на мюсюлманския свят и неговите отношения със Запада. Няма ли „неутрален”, обективен път за подпомагане на разбирането на исляма в нашето европейско общество?Такъв път съществува благодарение на развитието и на европейската арабистика и ислямознание, както и на изследванията върху Близкия изток и исляма в Америка. Малцина смели автори от областта на други хуманитарни и обществени науки също дръзнаха да се докоснат до темата – кога повече, кога по-малко успешно. Въпреки това по някакъв странен, почти „езотеричен” начин, знанието за исляма като че ли изглежда „заключено” в кръга на шепа академични познавачи на исляма. Пред авторите на тази книга не стои въпросът „дали ислямът е важен” в онова което се случва, поставян най-често от неспециалисти по темата. За нас е очевидно, че мюсюлманската религия е играела и продължава да играе решаваща роля в индивидуалните и публични действия на своите последователи. Това убеждение, както и впечатлението, че българският читател се нуждае от академично издържан, но същевременно достъпен по своята форма „наръчник” за исляма беше и основен мотив за написването на така представената книга.В конкретен план тази наша нагласа съвпадна с реализирането на проекта „Ислямът и медиите” към Центъра за интеркултурни изследвания и партньорство с подкрепата на холандската програма МАТРА. В рамките на тази програма бяха проведени семинари с участие журналисти от местни и национални медии. Нашият научен екип беше подпомаган от водещи представители на журналистиката и медийни експерти, които участваха в различни етапи при реализацията на проекта – от изготвянето на анализа на медийните нужди до провеждането на публичен дебат по темата. Изключително сме задължени в това отношение на Митко Новков, Евгения Атанасова, Елена Кортел, Ирина Недева, Георги Коритаров, Михаил Неделчев, Георги Лозанов, Бойко Ламбовски, Мохамед Халаф, Деница Каменова. Благодарим и на нашия колега от Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” Пламен Макариев за неговата изключително ценна методологическа помощ в хода на проекта. Голяма част от „черната работа” беше успешно свършена благодарение и на включените в него наши докторанти и студенти, но особено на двама от тях – Стефан Илчевски и Атанас Шиников. Този кратък списък не може да изчерпа имената на всички онези, които ни подкрепяха в осъществяването на това сложно и предизвикателно за всеки изследовател начинание. От гледна точка на конкретния проект то ни помогна да анализираме по-добре медийните нужди във връзка с едно по-добро разбиране на исляма, което се отрази върху начина, по който в крайна сметка беше съставен този справочник, предназначен в рамките на проекта за журналисти.Сблъсъкът ни лице в лице с практиката беше и изключително ценен изследователски опит, който ни позволи да разберем повече и за съществуващите обществените нагласи. В резултат на този опит настоящият справочник придоби по-скоро концептуален отколкото „речников” или „енциклопедичен” характер какъвто беше първоначалният замисъл. Избран беше подходът за представяне на исляма чрез ключови понятия, които могат да подпомогнат по-доброто разбиране на онези особености, които го правят такъв какъвто е. В историческия очерк, както и в самите понятия се споменават и редица важни личности, династии, политически лидери и идеолози, за които обаче целенасочено няма отделни „единици” в „речниковата част” на справочника. В тази част има понякога и по-дълги, проблемно разработени понятия, които според нас са основополагащи за едно обективно разбиране на исляма от по-широка читателска аудитория. Справочникът също ще бъде полезен за студенти – както в областта на арабистиката и ислямознанието, така и в редица други области на хуманитарните и обществените науки.