АХЛ АЛ-КИТАБ (ахл ал-китаб –
„хора на Писанието”)
„Притежаващи Писание”. Терминът води
началото си от Корана, където с него се обозначават юдеите и
християните, на които в предишен исторически момент Бог е откровил
свещени книги: Тората (ат-таурат), псалмите (аз-забур) и Евангелието (ал-инджил).
Освен юдеите и християните към „хората на Писанието” са
причислени и сабеите (Коран, 2:62), чиято идентификация е твърде
неясна. Макар и по особен начин, в категорията на ахл ал-китаб попадат и зороастрийците (ал-маджус)
– положение, което става възможно и благодарение на някои от
тълкуванията на съдържащата се в Корана идея, че „няма
принуждение в религията” (2:256). Тези тълкувания на факихите се
опират в аргументацията си на две основни положения. Първо, твърди се,
че някога зороастрийците са имали „писание” в смисъла на
юдео-християнската традиция, при което обаче не се зачита Авеста.
Второ, сам пророкът Мухаммад е приемал джизие от зороастрийци, като е
наставлявал по отношение на тях следното: „отнасяйте се с тях
като с хората на Писанието” (сунну бихим сунната ахл ал-китаб).
Въпреки всичко, зороастрийците винаги остават втора категория
„хора на Писанието” и мюсюлманите не могат да ядат тяхната
храна, нито пък да се женят за зороастрийка. В по-нататъшната история
на исляма при тълкуването на понятието ахл ал-китаб
често надделяват и прагматичните съображения, водени от необходимостта
мюсюлманите да съжителстват с друговерци, и даже – с езичници. На
индийския субконтинент, например, понятието получава толкова разширено
тълкуване, че понякога се прилага даже към идолопоклонници. Съгласно ислямската доктрина, в хода на времето ахл ал-китаб
са изопачили низпосланото им Писание, отклонили са се от неговото автентично
значение и са забравили първоначалния му смисъл. От тази гледна точка, мисията
на Мухаммад като пратеник на Аллах е да потвърди предаденото на човечеството от
предишните пророци Откровение, като „поправи” всичко онова, което е било
изопачено от „хората на Писанието”. Макар че в общи линии ислямът учи на
веротърпимост по отношение на ахл ал-китаб,
те заемат особено, средно положение между мюсюлманите-вярващи и
езичниците-неверници.
Съобразно конкретната историческа обстановка варират и тълкуванията на
понятието – християните и юдеите могат да бъдат третирани
веротърпимо, или да бъдат обявени за „неверници”
(араб. кафир,
мн.ч. куффар,
оттук и тур. гаур,
което най-вероятно идва от перс. гебер).
През средновековието, в епохата на „класическия ислям”, преобладава
търпимостта, още повече че юдеите и християните продължително време имат силни
позиции в администрацията, търговията и занаятчийството в Халифата. Изтъкнатият
руски ислямовед Михаил Пиотровски прави дори интересното наблюдение, че като
цяло положението на ахл ал-китаб
в „дома на исляма” е било значително по-благоприятно от това на друговерците в
страните на средновековна Европа. Затова източните християни са предпочитали да
живеят под властта на мюсюлмански, а не на европейски християнски владетели.В модерната епоха настъпват нови моменти в тълкуването и приложението
на понятието, които обаче са не по-малко противоречиви от „класическите”.
Водещи представители на ислямизма отричат идеята, че срещу ахл ал-китаб
не трябва да се води „свещена война” (джихад).
Така например, в своя „Трактат за
джихада” основоположникът на движението „Мюсюлмански
братя” Хасан ал-Банна
(1906–1949) привежда достоверни хадиси, за да обоснове своето
становище за „задължението да се воюва с хората на Писанието,
както и това, че Аллах
удвоява наградата за този, който се е сражавал с тях. Ето защо джихадът
се води
не само с езичниците (ал-мушрикун), но и с всички, които не са приели исляма (куллу
ман лам йуслим). Макар че има противоречиви тълкувания и приложения, в
миналото и настоящето учението за юдеите и християните като „хора на Писанието”
служи
също така за обосноваване на толерантността, като през последните десетилетия
се превръща и в ключово понятие за целите на официалния междурелигиозен диалог.Практическите
въпроси на взаимоотношенията между мюсюлманите и ахл
ал-китаб
се разглеждат от фикха. В случая тази наука регламентира въпросите за
изграждането на нови храмове от друговерците, за възможностите мюсюлмани да
встъпват в брак с тях или да ядат приготвена от тях храна. Още през
средновековието в рамките на мюсюлманската държава „хората на Писанието” са
имали право да изповядват своята религия, като открито са извършвали обредите
си. Това е легитимно от гледна точка на мюсюлманското право, защото ахл ал-китаб
попадат в категорията на покровителстваните от мюсюлманската държава – зиммиите
(ахл аз-зимма).
Те имат правото свободно да изповядват своята религия, като плащат данъка за
друговерци – джизие (джизйа).
Ползват се с ограничени политически права.С.Е.