ДАР АЛ-ИСЛАМ
(дар ал-ислам – букв. „дом на
исляма)
Територия,
област на исляма. Още през средновековието във връзка и с
теорията за джихада в ислямската доктрина се очертава разделението на
съществуващия свят на две основни сфери – „дом на исляма” (дар ал-ислам) и „дом на войната” (дар ал-харб). „Домът на исляма” включва всички страни,
управлявани от мюсюлмански владетел въз основа на шариата, дори и мнозинството
от населението им да не изповядва исляма. Отначало „домът на исляма” съвпада с
Халифата, а впоследствие така се наричат всички мюсюлмански страни. Към „дома
на войната” се причисляват страните, населявани от „неверници” или дори от
мюсюлмани, които се управляват от владетел-немюсюлманин. Някои факихи
говорят и за съществуването на междинна категория – „дом на примирието” (дар ас-сулх) или „дом на договора” (дар ал-ахд), обхващащ немюсюлманските страни, управлявани от немюсюлмански
владетели, които обаче са се признали за васали или данъкоплатци на
мюсюлманската държава. Като примери за такива васални държави през средните
векове се сочат Грузия и Нубия. Индивидът, който обитава „дома на войната”, се
нарича харби. Той може да получи своеобразна „гаранция за сигурност” (аман) и да посещава „дома на исляма” като
търговец, пратеник на дадена държава или поклонник – качество, в което той е
третиран като ползващ се с доверие „благонадежден” (мустамин). На свой ред „хората на Писанието” могат
не само да посещават мюсюлманските територии, но и постоянно да ги населяват,
получавайки религиозно-правни протекции като „покровителствени” – зимми (вж. ахл ал-китаб) при условие, че признаят суверенитета на ислямската държава, на която
трябва да плащат поголовния данък за друговерци, наричан джизие (тур. от
араб. джизйа). В религиозно-правните теории „домът на примирието” все
пак играе по-скоро допълнителна роля в схващанията на улемите и факихите,
според които светът се дели основно на две сфери.Тези две основни „области” – на исляма и на войната – са
разграничени въз основа на идеята за контрол и упражняване на мюсюлманска власт
върху определени територии. В този смисъл, редом със своето морално съдържание,
понятията “дом на исляма” и “дом на войната” имат и подчертан геополитически
характер. Ако в доктрината за уммата
на преден план е изведена идеята за универсалната религиозно-политическа
същност на мюсюлманската община-държава, то учението за “дома на исляма” се
развива под знака на териториално-религиозна формула за обществото. В
наши дни дар ал-ислам обхваща
мюсюлманските страни, при което се имат предвид всички аспекти от техния
социален живот.Териториално-религиозната двудялба в исляма е
свидетелство за това, че през средновековието дълго време са налице известни
сходства между мюсюлманския възглед за обществото и християнската концепция,
която поне до времето на италианския политически мислител Марсилий от Падуа
(поч. 1342), макар и по различен начин, също обвързва нравствения с
политическия живот на индивида. До към ХVІІІ политическата мисъл на Запада в
една или друга степен е повлияна от идеята за боговдъхновеността на
властта, формирана въз основа на проповедта на Св. апостол Павел: „Всяка душа
да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога;
и каквито власти има, те са от Бога наредени.” (Рим. 13:1-2). В западното християнство
идеята на Св. апостол Павел, съчетана с въведеното от Христа разделение
„Божието – Богу, кесаревото – кесарю”, е развита от Св. Августин Блажени (поч.
430) в трактата му „За града Божи” (De civitate Dei). Той въвежда
дихотомия, свързана с идеята за съществуването на две общности. Първата
е общността на хората, обединени помежду си с връзката на временните неща,
която се назовава „земен град” (civitas terrenae). Втората е общността
на хората, свързани помежду си чрез благото на Божията любов (caritas),
която съставлява „града Божи” (civitas Dei). Видно е, че и в християнската, и в
ислямската традиция светът се разделя на две части съобразно съотнесеността на
всяка една от тях към Бога. Както „домът на исляма”, така и „градът Божи”, са „правилно”
ориентирани към Бога. При исляма става дума за “отдаване” на Аллах, което в
индивидуален и социален план изисква съблюдаване на нормите на шариата. В
християнския случай се касае за любов (caritas), правилно ориентирана
към трансцендентния Бог. Следователно, както населението на дар ал-ислам,
така и това на civitas Dei, обитават своеобразна зона на нравствен и
обществен мир, обърната към повелите и предписанията на Абсолюта. И в този
смисъл дар ал-ислам е област на „ислямския мир” (Pax Islamica).
„Домът на войната” и „земният град”, на свой ред, са свързани с „погрешно”
насочени усилия от страна на индивида и обществото, вследствие на което те
живеят в състояние на несправедливост и конфликти. По този начин и в двете
традиции правилно насочените индивиди създават правилно насочено общество, а
усилията в „неправилна” посока трябва да бъдат преориентирани и приобщени към
сферата, осенена от божествената благодат.
Между християнската и ислямската дихотомия има и
значителни различия. Августиновата представа е следствие от подчертано теологичен
възглед за историята, като „сферите” са разделени само в духовен смисъл.
Ислямският нормативен образец за индивидуален и публичен живот, обаче, не
познава делението на „Божие” и „кесарево”. Затова ислямската постановка има не толкова
теологичен, колкото религиозно-правен характер – тя е свързана повече с фикха
отколкото с калама. Двете „области” в нея са разграничени въз основа на идеята
за контрол и упражняване на „правоверна” власт върху определени територии. Така
заедно със своето морално съдържание понятията „дом на исляма” и „дом на
войната” имат и своеобразен геополитически характер. И ако „градът Божи” е
пряко свързан с институцията на Църквата, то “домът на исляма” включва и
немюсюлмани, поради което не съвпада с уммата, още повече че в исляма липсва
точен аналог на Църквата. В хода на историята в християнската и ислямската
цивилизации настъпва ясно разграничение между обхвата на съответните сфери,
съставляващи света. Зона на civitas Dei е Църквата като „тяло Христово”,
а дар ал-ислам обхваща мюсюлманските страни, при което се
имат предвид всички аспекти от техния социален живот.
С.Е.