ДЖИХАД (джихад)
Това е възлаганото на отделния мюсюлманин и на мюсюлманската общност (умма) „върховно усилие” в името на исляма. Джихадът съпровожда петте „стълба” на вярата, но не може да бъде приравнен с тях, тъй като те въвеждат правоверния в сферата на ритуали и символи, а той, както показва неговата богата история, е от друго естество. Подобно на християнския възглас „с нами Бог”, терминът има различно тълкуване, употребява се според обстоятелствата и служи за разнообразни цели. В Корана е загатнат в призива на Иисус към неговите последователи: „Да вярвате в Аллах и в Неговия пратеник, и да се борите (туджахидуна) по пътя на Аллах чрез своите имоти и души. Това е най-доброто за вас, ако знаете.” (Коран, 61:11) Първоначално джихадът се схваща като борба с цел защита и разпространение на исляма. Всички мюсюлмани трябва да се „борят по пътя на Аллах” (йуджахидун фи сабили-л-лахи) – (Коран, 4:95). Съвсем скоро от сблъсък с езичниците-неверници, джихадът се превръща в своеобразна „свещена война” срещу всички немюсюлмани за тържеството на исляма по света. През средновековието мистично настроени богослови определят въоръженото разпространение на исляма като „малък джихад”, опирайки се върху приписвани на Пророка думи, че „големият джихад” е борба на вярващите „със самите себе си”. Джихад е войнствената непримиримост към друговерците, джихад е и мистичното вглъбяване, което очиства от греховете, отстранява пороците и води до духовно извисяване. Според Абу Хамид ал-Газали (поч. 1111), сравнена с моралното усъвършенстване, въоръжената борба е само „подухване на вятър върху развълнувано от буря море”. Тази насока се поддържа от дейците на ислямското реформаторско движение през новото време като Мухаммад Абду (1849–1905), който посочва, че джихад „не означава само война с тези, които не вярват в Аллах, но също така и вътрешна борба срещу лошите чувства, морална дисциплина и победа над самия себе си”. Същевременно идеолозите и лидерите на антиколониалната борба характеризират националноосвободителното движение на мюсюлманските народи като джихад, опирайки се на божествения призив: „И не се покорявай на неверниците, и чрез него [Корана] води срещу тях велика борба! (джихадан кабиран)” (Коран, 25:52) Участниците в тази борба, например в Алжир, приемат названието „водещи джихад” (муджахидун). В наши дни ръководителите на екстремистките движения определят като джихад не само сблъсъка с немюсюлманския свят, но на първо място борбата с правителствата на собствените им страни, превърнали се в „отстъпници” от исляма
Й.П.