ИСЛЯМЪТ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ
Сведенията за съприкосновение на
населението на днешните български земи с исляма като религия и с
мюсюлмани като нейни физически представители датират още от втората
половина на VІІ век, когато на два пъти арабски армии обсаждат
Константинопол. И ако по това време те са само предполагаеми, малко
по-късно, през 717–718 г., тези контакти са вече и исторически
доказани. Водени от хан Тервел (ок.700–ок.721) и в съюз с
Византия български войски активно участват в отблъскването на арабската
опасност, надвиснала над византийската столица. От двеста години
по-късно датират първите и впрочем единствени опити за съвместни
действия на българи и араби. След неколкократни самостоятелни опити за
превземане на Града през 922 г. цар Симеон (893–927) влиза в
контакт с Убайд Аллах ал-Махди от Фатимидската династия, предлагайки му
съвместни действия. Опитът за българо-арабски съюз обаче бил
предотвратен от византийците, пропаднал и друг през същата година,
отново иницииран от Симеон и насочен срещу Византия. В контекста на
политическите контакти и мюсюлманското мисионерство трябва да се
разглежда и съобщението, изхождащо от княз Борис І (852–889) за
идването на арабски проповедници в България по време на приемането на
християнството (863 г.), които предложили на българския владетел да
разпространят сред населението исляма. Следващите сведения за заселване
на мюсюлмани по българските земи или за по-интензивни контакти на
българите с мюсюлмани са от последните около век и половина преди
османското завоевание, време, към което някои учени отнасят заселването
на тюрки мюсюлмани, бегълци от Селджушкия султанат както и дейността на
популярния дервиш Саръ Салтък, прави се и връзка между тези тюрки и
гагаузите, населяващи територията по протежение на Черно море от
Одринско до Молдова включително.Едва
османското завоевание и трайното инкорпориране на българските земи в
османската държава обаче създават демографските, институционни,
икономически и социални условия за разпространяването на исляма тук.
Този процес може да се разглежда в “широк” и
“тесен” смисъл. Първият е свързан с мащабния процес на
налагане ислямските религиозни и образователни институции и на
материалните жалони на мюсюлманската религия, култура и начин на живот,
с появата на множеството архитектурни паметници, които променят и
физическия облик на селищата – джамии, завиета и текета, тюрбета,
обществени кухни (имарети), медресета и библиотеки, кервансараи,
безистени, бани, чешми. Възникват и големите градски вакъфски
комплекси, които изграждат и поддържат инфраструктурата на османската
власт и на сунитския ислям.
“Тесният”
е свързан с демографските му измерения. Пътищата за него се виждат в
колонизацията и миграцията на мюсюлманско население и в приемане на
исляма от местно. Основният контингент от тюрки мюсюлмани се установява
на Балканите в хода на завоеванието и през следващите два века (ср.
ХІV– първата половина на ХVІ в.), в резултат на естествената
миграция на номадски и полуномадски племена, както и на целенасочена
политика на османската власт за заселване на колонисти в стратегически
за нея райони и с оглед на разселване на бунтовни племена и религиозни
общности от Мала Азия. Миграциите и заселване на отделни мюсюлмани
продължават и до края на османското владичество по българските земи, но
по-значителни групи са единствено татари и черкези от Русия, настанени
с намеса на османската власт в днешни български територии в края на
ХVІІІ и особено през ХІХ век. Колонизацията на мюсюлмани засяга само
отделни райони на Балканите и в частност на българските земи, в които
тя е един от факторите, предопределящи спецификите на
културно-историческите и демографски процеси. Макар да не е решаваща за
възникването на значителните анклави от мюсюлмани на Балканите, именно
тя “отключва” процеса на приемане на исляма от местното
население.
Причините за този
процес, формите, които той приема, и количественото съотношение между
тях са обект на дискусии. Като главни се разглеждат политиката на пряка
принуда (осм-тур. девширме или “кръвен данък”, както и
случаи на индивидуална принуда за приемане на исляма), прилагана от
османската власт, отделни нейни представители или местни мюсюлмански
общности, както и традиционното за исляма отношение към немюсюлманите,
изповядващи монотеистични култове, най-вече християни и евреи, като
“покровителствани”, но второкласни поданици, и свързаните с
този статут ограничения върху личния им живот и публични изяви. Наред с
по-високото данъчно облагане, стремежа към социална прекатегоризация и
различните прояви на дискриминация, вероятно немалко значение като
стимули за приемане на исляма са имали и чисто религиозни причини, като
тук трябва да се отдаде дължимото и на ролята на различните суфийски
братства, чиито послания намират прием сред различни групи на местното
население. Не без значение е и дейността на множеството институции на
ортодоксалния ислям, вакъфи и благотворителни институти, кадийски съд,
мюсюлмански училища, проповедници. Приемането на исляма от местното
население започва непоследствено със завоеванието, но придобива особено
масови размери във време, когато колонизацията на практика се изчерпва,
от втората половина на ХVІ–началото на ХVІІ век насетне. Крайните
резултати от ислямизацията са в пряка зависимост от специфичните
механизми и условия, при които протича процесът. Така например в
районите, където вече има създадена турскоговореща среда, единичните
помюсюлманчвания водят не само до ислямизиране, но и до турцизиране на
обръщенците. В същото време при приемане на исляма от значителни групи
от хора в сравнително кратки срокове и в райони, където липсва
непосредствен контакт с представители на турския етнос, обикновено се
запазва родният език, както и елементи от старата обичайна система. До
края на османското владичество по българските земи като цяло броят на
мюсюлманите не надвишава този на християните, но в някои райони
мюсюлманите са мнозинствената група.
По време на
Руско-турската война 1877–78 г. и веднага след подписването на
Санстефанския и след това на Берлинския договори (1878 г.) значителни
групи мюсюлманско население напускат територията на Княжество България
и на автономната провинция Източна Румелия. Статутът на останалите като
религиозно малцинство е регулиран от няколко последователни
международни споразумения, но политиката на българската държава към тях
е доста непоследователна, но в общи линии е разрешена относителна
културно-религиозна автономия, запазването на религиозни и
образователни институции. Първоначално е запазена връзката с
шейхулисляма с Истанбул, който е признат за духовен глава и на
българските мюсюлмани. От 1895 г. те имат и местен водач, главен
мюфтия, както и регионални мюфтии, правилата за чието определяне се
променят неколкократно, като от 1919 г. значителна роля в управлението
на религиозните дела на мюсюлманите придобива Министерството на
външните работи и вероизповеданията. Всички мюфтии са държавни
служители и получават заплата като такива, държавата се намесва
значително и в управлението на вакъфите и образованието. През
междувоенния период държавата подкрепя местните консервативни
анти-кемалистки религиозни сили, като се стреми по този начин да
противодейства на разпространението на турския национализъм. След
военния преврат от 1934 г. обаче отношението към мюсюлманските
функционери се променя и държавата се опитва да ограничи влиянието на
исляма и ислямските институции. В отношението си към мюсюлманите в
България правителствата обикновено имат различно отношение към турци,
българи мюсюлмани (помаци) и роми. Най-откровено асимилационна е
политиката към българите мюсюлмани, които са подложени на постоянен
натиск, който през 1912-1913 г. преминава в кампания по насилственото
им преименуване и покръстване. Следващият сериозен опит за асимилация
датира от втората половина на 1930те и началото на 1940те години и е
свързан с дейността на организацията Родина, която пропагандира смяна
на имената и на религията сред родопските помаци. И тази кампания
завършва с провал, тъй като правителството от 1944 г. възстановява
имената им. През периода след 1878 г. до 1960те години има няколко
масови емиграционни кампании на мюсюлманско, най-вече турско, население
към Турция.
След комунистическия
преврат от 1944 г. мюсюлманите официално запазват религиозните си
институции, но те, както и останалите религиозни общости са под
тоталния държавен контрол. В известен смисъл отношението към
мюсюлманите е най-рестриктивно, а ислямът е обявен за най-реакционна
религия, главна пречка за модернизацията, исторически чужда и наложена
от Османската империя, главна бариера пред пълната интеграция на
мюсюлманите в социалистическата нация. Религиозните училища са
затворени, вакъфите са национализирани. След Априлския пленум (1956 г.)
БКП под ръководството на Тодор Живков се ориентира към засилване на
мерките срещу исляма. След масирана критика срещу мюсюлманските
празници Рамазан Байрам и Курбан Байрам тяхното отбелязване е
забранено, следва въвеждане на задължителна система на социалистически
празници и обичаи (както брачни така и погребални), които трябва да
заместят традиционните, забранено е и традиционното облекло на
мюсюлманите. През 1970те години започва кампания и по преименуването на
ромите, след това на българите мюсюлмани (през 1972–1974 г.),
съпроводено особено сред втората група с насилие. Пикът в
асимилационните мерки е достигнат през 1984/85–1989 г. с т.нар.
“Възродителен процес”, при който турците в България са
принудени да сменят имената си със славянски, на основание на
твърдението, че са потомци на насилствено помюсюлманчени по време на
османското владичество българи. И тази кампания е съпроводена с
репресивни мерки, при които има загинали и въдворени в лагера на о-в
Белене. Официално изповядването на исляма не е забранено, но много от
джамиите са затворени, някои дори съборени, забранена е употребата на
турски език на публични места, строго забранени са и мюсюлманските
ритуали по обрязване, брак и погребение, много от мюсюлманските гробища
са разрушени. Тези действия на режима водят до надигане на организирана
съпротива сред турското малцинство, до последващото експулсиране
(май-август 1989г.) на голям брой мюсюлманите, като близо 330 000
напускат страната и се заселват в Турция. Тези събития са считани за
една от главните причини за падане на комунистическия режим на
10.ХІ.1989 г. Протестите на турци и българи мюсюлмани през декември
през същата година водят до решение за “възстановяване на имената
на мюсюлманите”, включително и на ромите мюсюлмани.
След 1989 г.
политическите права на мюсюлманите са защищавани най-вече от Движението
за права и свободи, което се възприема най-вече като етническа турска
партия. През целия период и досега то заема почти неизменно трето място
по брой на депутати в Народното събрание и е представено – пряко
ило косвено в повечето правителства на демократична България.
Религиозните права на мюсюлманите са в прерогативите на Висшия
мюсюлмански съвет, Главния мюфтия, регионалните мюфтийства (десет на
брой), имамите и местните мюсюлмански общини. Главният мюфтия е смятан
за духовен глава на мюсюлманите в България.
Резултатът от така
щрихираните процеси е възникването на компактни мюсюлмански общности на
Балканите, които се запазват и в след-османския период. В езиково
отношение те се поделят на две големи групи: говорещи на различни
тюркски езици и диалекти и на местни езици и диалекти, в случая с
България – на български език. Към тях трябва да причислим и
циганите мюсюлмани, които заедно с циганите християни са гледани с
недоверие от представителите на сътветните конфесии и определено не са
считани за техни едноверци. Днес около 80% от турците в България живеят
в две компактни зони в Североизточна и Югоизточна България, 90 % от
българите мюсюлмани живеят в Родопите по границата с Гърция, но малка
група населяват няколко села в района на Ловеч и Тетевен. Роми
мюсюлмани живеят в Пловдивско, Пазарджишко, Пещера, в Южна България, и
Шумен, Силистра и Добрич в Североизточна България. Татари живеят в
Североизточна България, най-вече в района на Шумен. Най-многобройни са
етническите турци, наброяващи при преброяването от 1992 г. 800 055,
следват ромите, 313 386, и българите мюсюлмани (помаци), изчислявани на
около 250 000 души. Последната група не фигурира в преброяванията, тъй
като официално не е считана за отделна етническа група. Преброяването
отчита и наличието на малка група татари, 4515 души. Повечето от
посочените числа следва да се считат за приблизителни поради
съществуващата тенденция част от ромите, както и сред българите
мюсюлмани и татарите да се идентифицират с турците.
Мюсюлманите, които
през 1992 г. наброяват общо 1 110 295 д. или приблизително 13 % от
населението на България, далеч не са и религиозно хомогенна група.
Повечето от тях (1 026 758) са сунити, но съществува и малка група
шиити (83 537), наричани още къзълбаши, алевити, алиани, по името на
много почитания от тях Али, братовчед и зет на Пророка Мохамед. Те
принадлежат към двете основни групи на бабаи и бекташи. Населяват
сравнително компактни зони в Североизточна и Югоизточна България.
Произходът им се свързва с депортации в края на ХV и първата половина
на ХVІ в. от източната граница на Османската империя, където племената
често се съюзяват на религиозна основа с враждебния на османците
Сефевидски Иран. Поради практиката да прикриват религиозната си
принадлежност вследствие от преследванията, на които са подложени през
вековете, техният брой трудно се изчислява с точност. И до днес,
независимо от езиковата общност със сунитското турско население двете
общности остават обособени. След 1878 г. дервишките братства,
разпространени сред бестните мюсюлмани постепенно западат, а след 1944
г. те са забранени. След 1989 г. има опити за възстановяване на някои
дервишки обители и мрежи.
След падането на
комунизма ислямът в България бързо се възражда, което се изразява във
възстановяването на религиозните ритуали, религиозното образование и в
активния строеж и възстановяване на култови сгради.Р.Гр.