ИСЛЯМСКИ ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ
Термин, наложил се както в съвременните
изследвания върху Близкия изток и исляма, така и в медийното
пространство. Произхожда от лат. fundamentum (основа), като в исляма се изразява с успоредния по съдържание термин „придържане към източниците” (усулийа).
„Фундаментализмът” е познат в историята на религиите.
Оксфордският речник на английския език го определя като „стриктна
привързаност към традиционните ортодоксални постановки”, смятани
за основни в християнството. По времето на Реформацията в западното
християнство през ХVІ в. „фундаменталисти” се наричат
привържениците на малобройна, протестантски настроена група, които
настояват строго да се спазват духа и буквата на Евангелието.
Последователи на възникналите в края на ХІХ в. в САЩ евангелистки групи
разработват основните принципи на християнския фундаментализъм. Сред
тях са: строго придържане към християнското Свещено Писание, съчетано с
отказ от Свещеното Предание, което се следва от Православната и
Католическата църква, поставяне на особен акцент върху буквалното
значение на Христовите думи и текста на Евангелието, силно изразен
стремеж да се подражава на апостолите и ранните християни с цел
установяване на Божието царство на земята. Отнесени към исляма, тези
принципи водят до определението, че към фундаменталистите могат да се
причислят всички практикуващи мюсюлмани, които стриктно приемат и
следват Корана и Сунната (срв. „сунна”) като нормативен
модел на живот. Определението е твърде обобщено и се нуждае от
разяснения.Фундаментализмът
като течение и тенденция съпътства историята на исляма и еволюцията на
неговата общност от края на VІІ в. до наши дни. Негови носители стават
разочарованите от установените в огромната арабо-мюсюлманска империя
порядки. На тях те противопоставят като идеал-образец за обществен
живот стриктното следване на Корана, на примера на Пророка и на ранната
умма. Следователно, фундаментализмът се изявява като критика на
съществуващата реалност като разминаваща се и дори противоречаща на
идеала. В нея са налице догматичен и политически пластове, които поради
характера на ислямското общество преливат един в друг. Същностни черти
на фундаменталистката идеология като цяло, въпреки прокламираната
монолитност, са нейните утопизъм, разноликост и синкретизъм.
Фундаменталистките
настроения винаги вълнуват мюсюлманското съзнание. Като пожелания и
мечти, те подтикват правоверните най-вече към благочестиво поведение.
Превръщането им в действен опозиционен фактор става под влиянието на
европейската експанзия, когато „домът на исляма” показа
своята слабост и изостаналост. И подобно на Реформацията в
християнството, и Реформацията в исляма няколко века по-късно, зове за
връщане към „истинната вяра.” Но в тази фундаменталистка
обвивка се влага прагматичното съдържание на отчитащи съвременността
ислямски решения на проблемите пред уммата.
Съвременните
привърженици на фундаментализма са убедени, че упадъкът на мюсюлманите
се дължи на тяхното „отдалечаване” от
„истинския” ислям, неговите догми и принципи, норми и
предписания. Затова те настояват религиозната доктрина и обществото да
бъдат „очистени” от греховните въведения и извращения, да
се отстранят техните носители и така уммата ще възвърне своята същност
и мисия. Крайни фундаменталисти дори твърдят, че уммата е престанала да
съществува и че мюсюлманският свят е изпаднал в състоянието на ново
„невежество” (джахилийа),
присъщо на арабското общество при появата на исляма – състояние,
с което „правата вяра” се бори и го прекратява.
Активизирането на
ислямския фундаментализъм в наши дни се дължи най-вече на несбъднатите
мечти и проекти, че с постигането на държавен суверенитет мюсюлманските
страни бързо ще тръгнат по пътя на прогреса и ще заемат достойно място
на световната сцена. Тези исторически задачи продължават да са актуални
и под привличащата мюсюлманите фундаменталистка покривка се поднасят
както консервативни традиционалистки, така и реформаторски и
модернистки схващания и програми. Вниманието привличат радикалните
тълкувания, споделяни от незначително по своя обхват малцинство, което
предприема терористични действия. Така в съзнанието на световното
обществено мнение ислямският фундаментализъм кристализира като
олицетворение на застрашаваща човечеството напаст. В този смисъл
терминът характеризира една доктрина на реванша и агресивната
ксенофобия, пораждащи екстремистка политическа активност и фанатизъм,
ретроградност и враждебност към християнските цивилизации. Внушава се
чувството, че те са изправени пред монолитна „външна
заплаха”, която всъщност не съществува.
Изложен с подобни
определения и тълкувания, фундаментализмът се възприема буквално като
борба за връщане към миналото и неговото копиране. Трезвият поглед
показва, че явлението е в значителна степен по-сложно, а личностите и
организациите, които отговарят на подобен стереотип, са твърде малко.
Голяма част от лидерите имат високо образование, получено дори и в
западни университети, запознати са с най-новите технологии.
Повърхностната употреба на понятието „фундаментализъм”
проличава от факта, че с него се характеризират правителствата на Либия
и Саудитска Арабия, на Пакистан и Иран, само защото техните управляващи
кръгове непрекъснато се позовават на исляма, за да узаконят своето
управление и действия, въпреки че водят различна вътрешна и външна
политика. Й.П.