ИСЛЯМИЗЪМ
Понятие, обозначаващо онези движения и
доктрини, които се стремят да приведат политиката в съответствие с
предписанията на исляма и съответно – на шариата. От гледна точка
на светския либерален западен модел на обществено устройство
последователите на ислямистките идеологии често ценят високо
недемократичното и нелибералното политическо управление, което се
основава върху Откровението. Те смятат, че има друг път – този на
“ислямската демокрация”, базираща се на въведения от Корана
и пророка Мухаммад консултативен принцип на “съвещанието” (шура).
Затова и през последните години се обръща все по-голямо внимание на
ислямската „съвещателна теория”, която в досегашните
изследвания като цяло не е изучавана систематично. Напоследък се
използват и понятия като „неофундаментализъм” и
„постислямизъм” (Оливие Роа), което е свързано с
тенденцията в съвременното възраждане на исляма. То е насочено повече
към промяна на обществото, отколкото на държавата. Това е
свързано с кръстопътя, на който са изправени ислямистките движения,
които могат да поемат курс към „политическа нормализация”,
приемайки правилата на модерната държава-нация, каквито са случаите с
Фронта за ислямско спасение в Алжир (ФИС), Рефах в Турция, Хамас в
Палестинската автономия и Хизбуллах в Ливан. Тази именно тенденция се
обозначава като „постислямизъм”. Другата
„опция” е затворен, буквалистичен „прочит” на
исляма, при което държавата-нация се отхвърля в полза на универсалната
общност – уммата. Неофундаментализмът е свързан с
детериториализацията на исляма в резултат на глобализацията и е в
по-малка степен политически. Неговите привърженици се интересуват
повече от прилагането на шариата, отколкото от това, какво трябва да
представлява „истинската ислямска държава”. Всички тези
термини в една или друга степен са свързани с явлението
„политически ислям” (ал-ислам ас-сийаси).
Очевидно, трудно може да се търси единна и добре установена
терминологична база за обозначаване на процесите в различните ислямски
движения. Систематичното проучване на употребяваните понятия за
явления, свързани с политическия ислям, сочи, че най-общ сред тях си
остава терминът фундаментализъм, колкото и оспорван да е понякога (срв.
„ислямски фундаментализъм”). Ислямизмът, на свой ред може
да бъде дефиниран като вид модерен политически фундаментализъм, който
си служи с лозунга за възстановяването на „истинското ислямско
общество”. Това трябва да се постигне не просто чрез налагането
на шариата, а да бъде предшествано от установяването на ислямска
държава по пътя на политическото действие. В този смисъл ислямизмът е
идеология, още повече, че той борави с понятия на модерната западна
политическа мисъл като държава и суверенитет – хакимиййа,
термин въведен първоначално на урду от пакистанския идеолог Абу ал-Ала
ал-Маудуди (1903–1979), а впоследствие започнал да се употребява
и на арабски чрез идейната система на Сайид Кутб, екзекутиран в Египет
през 1962 г. Тази идеология заляга в основата на политическите доктрини
и действия на умерени ислямистки организации като пакистанската
Джамаат-и-Ислами, турската Партия на благоденствието, ливанската
Хизбуллах, туниската Нахда, ФИС в Алжир, както и различните клонове на
движението „Мюсюлмански братя”. При всички тях по един или
друг начин се наблюдава гъвкавост и склонност за вписване в партийния
политически живот на съответната национална държава.Същите
тези идеи обаче вдъхновяват и дейността на разнородни по своя облик,
цели и обхват мюсюлмански екстремистки организации и групировки, които
си служат с ислямистки и фундаменталистки лозунги, прибягвайки до
ритуализация на насилието. Те се обозначават с понятието
„мюсюлмански екстремизъм” и трябва да бъдат ясно
разграничени от умерения политически ислямизъм. С цялата условност на
подобно начинание, той може да бъде разделен на
„традиционен” и на „нов тип” екстремизъм. Към
„традиционния” могат да се отнесат групировките, действали
и преди 1990-те години, които обикновено защитават ясно формулирани
каузи, често пъти национални. Като продукт на глобализацията и
„новия световен ред” след края на Студената война,
„новият тип” екстремизъм обикновено има транснационален
характер.С.Е.