КАФИР и КУФР (кафир, мн.ч. куффар; тур. гяур с този смисъл, получило разпространение в славянските езици, е свързано с перс. гебер)
Първоначално, терминът означава „неблагодарен [на Бога] за низпослания дар” (кафир би н-нима),
а впоследствие придобива смисъла на „неверник”,
„невярващ”, „немюсюлманин” (срв. Коран, 33-34).
В началото като „неверници” (куффар)
са определени неповярвалите меканци, които отхвърляли с насмешка
проповедта на Мухаммад (срв. Коран, 50:2). Налице е своеобразна
„градация” в отношението на кораничната проповед по
отношение на „неверниците”. В меканския период то може да
се определи като изчаквателно, което се наблюдава и в 109 сура
„Неверниците”: В името на Аллах, Всемилостивия,
Милосърдния! 1. Кажи [о, Мухаммад]: “О, неверници, 2. аз не служа
на това, на което вие служите, 3. и вие не служите на това, на което аз
служа. 4. И аз не служа на това, на което вие служите, 5. и вие не
служите на това, на което аз служа. 6. Вие си имате вашата религия и аз
имам своята религия”. По-късно в Корана на правоверните се
препоръчва да странят от „неверниците” (3:28), а най-сетне
– ако е необходимо, да предприемат и нападателни действия,
сражавайки се с тях (2:190-191).В категорията на „неверието” (куфр),
което може да означава както непризнаване на исляма, така и отстъпление
от неговите повели, се включват сериозни престъпления и деяния, сред
които многобожието, самоубийството, хазарта, пиянството. В
средновековните арабоезични извори могат до се открояват следните
четири основни видове куфр: 1) куфр ал-инкар (Бог нито се признава, нито се отрича); 2) куфр ал-джухуд (приемане на Бога без неговото почитане с думи); 3) куфр ал-муанада
(признаване на Бога само на думи без истинска вяра в Него чрез проява
на упорство в неверието поради изпитването на злоба или ненавист); и 4)
куфр ан-нифак (външно изявяване на вярата в Бога но неприемането Му в сърцето, което е „лицемерие”).
Още от епохата на
ранния ислям съществуват разногласия около въпроса кой трябва да бъде
смятан за „неверник” и съответно – каква трябва да
бъде неговата по-нататъшна съдба.
Поради това, че в исляма не съществува ортодоксия, което е свързано и с
липсата в него на институция, подобна на Църквата, отрано се
разпространява и практиката на „обвинение в неверие” (такфир),
до която често прибягват опонентите в даден религиозен, богословски,
философски или политически спор. Един от най-характерните исторически
примери е въвеждането на „изпитването” (михна)
във вярата от халифа ал-Мамун (упр. 813–833) по времето на
муатазилитското господство в Халифата. Тогава настояващите, че Коранът
е несътворен, улеми-традиционалисти са били обвинявани в най-тежкото
„неверие” – многобожие (вж. ширк). В наши дни тази
„класическа” техника в религиозно-политическите спорове от
средновековието продължава да се прилага между опонентите, а някои
по-радикални ислямски групировки включват „обвинението” и в
своето наименование, какъвто е случаят с движението Ат-такфир уа л-хиджра („Обвинение в неверие и хиджра”).С.Е.