КОРАН (кур’ан – „четиво”, „декламация”)
Свещената книга на мюсюлманите и основа на
тяхната религия. Наричан също и „Книга”,
„Писание”, което отговаря на гръцкото „Библия”,
а също така и „Различение” [между доброто и злото],
„Закон”, „Напомняне” и др. Представлява сборник
от речи и поучения, внушения и заповеди, които Мухаммад в продължение
на две десетилетия (ок. 612–632 г.) съобщава на своето обкръжение
от близки и последователи. Той заявява, че предаваното произлиза от
„небесна книга” – архетип до трона на Аллах:
„Ние я сторихме Коран на арабски, за да проумеете. Той е в
Книгата-майка при Нас – възвисен, мъдър.” (Коран 43:3-4).За мюсюлманите Коранът е предаденото на Мухаммад с посредничеството на архангел Гавраил (араб. Джибрил)
Божие слово, въплътено в книга. Нейното съдържание Аллах е низпославал
и преди на избрани свои пратеници: “Ние ти дадохме откровение,
както дадохме и на Нух (библ. Ной) и на пророците след него, и дадохме
откровение на Ибрахим [библ. Авраам] и Исмаил, [библ. Исмаил] и Исхак,
[библ. Исаак] и Якуб, [библ. Яков] и родовете, и Иса [библ. Иисус] и
Айюб, [библ. Йов] и Юнус, [библ. Йона] и Харун [библ. Аарон] и
Сулайман, [библ. Соломон] и на Дауд [библ. Давид] дарихме
Псалмите.” (Коран, 4:163). Словото е предадено на като
„Тора” на Муса (библ. Мойсей) и „Евангелие” (Инджил) на Иисус (‘Иса),
но техните последователи с течение на времето забравят, скриват и
изопачават неговия смисъл и съдържание. Низпославането му на меканският
търговец и съобщаването му на околните е чудо, което доказва мисията му
на Божи пратеник (расул) и пророк (наби),
възстановител на единната вяра в Аллах. Коранът въплъщава цялостно
предоставеното на Адамовото потомство истинно слово на Аллах като знак
за неговата милост. Като направлява следващите го по „правия
път” на земята, то ще им осигури и вечното блаженство на отвъдния.
Коранът е обемист
свод, който съдържа 114 глави – сури, представляващи
„откъси от Небесната книга”. На свой ред сурите се делят на
стихове, наречени знамения (айат),
с различна дължина. Общият брой на знаменията, според различните
разчети, е от 6206 до 6238. Сурите са подредени според последователното
намаляване на размера с изключение на първата –
“Откриване” (араб. Фатиха),
със седем знамения, сходна по съдържание и използване с “Отче
наш”. Най-дългата сура – „Кравата” –
съдържа 286 аяти, а сура 108 „Ал-Каусар” – само
3. Сурите носят наименования, свързани със сюжета или характерно
събитие, действащо лице, качество на Аллах и др., като напимер:
„Вестта”, „Градът”, „Клеветникът”,
„Ромеите”, „Курайш”,
„Възкресението”, „Нощното пътешествие”,
„Юсуф” (библ. Йосиф), „Мариам” (библ. Мария),
“Ибрахим”, “Всевишният”, ”Светлина”
и т.н. Заглавията на 29 сури представляват съчетания от букви без
смислово значение, напр. „Та-Ха”, „Йа-Син”,
„Ха-Мим”, и т.н . Стихове от няколко сури (напр.
„Петък”, „Височайш”, „Пещерата”,
„Кравата”) се рецитират по време на индивидуалните молитви
и се изписват върху стените на джамии, гробници и текета.
Разнообразното
съдържание на текста отразява мястото и обстановката, в която отделните
части от него са били низпославани. Улемите извършват деление на негови
сури на „мекански” и „медински”, но то се
оказва твърде общо. Често в определените от тях като
„мекански” сури се срещат стихове, изричани в Медина и
обратно.
От средата на ХІХ в.
европейските ислямоведи предприемат изследвания по-точно да фиксират
времето на последователното рецитиране на съдържанието на отделните
глави от Пророка. Като отчита техния характер и стил, насоченост и
съдържание, немският учен Т. Ньолдеке (1836–1930 г.) съставя
хронологическа схема, която разкрива приблизителния ред на
откровяването им. Според схемата, низпосланите в Мека сури наброяват
общо 90 и обхващат около 2/3 от целия текст, като хронологично могат да
бъдат разпределени в три периода докато низпосланите в Медина са 24 и
съставляват 1/3 от Корана. Схемата позволява да се различат моментите
от еволюцията на ранноислямската идеология и практика. Сурите в Мека са
съсредоточени в призива за “отдаване” на всемогъщия Аллах
като посочват спасението за тези, които приемат призива на Мухаммад и
неминуемата адска гибел за отхвърлящите го. Тонът е тържествен, фразите
са полемични, кратки и „задъхани”, изпълнени с метафори и
поетичност. Целта е меканците да се присъединят към вярата в Аллах и да
последват неговия пратеник. Съдържанието на „мединските”
сури отговаря на ролята на Мухаммад като проповедник, религиозен и
военнополитически лидер на възникващата мюсюлманска общност и
държавност. Емоционалните призиви за борба с неверниците се редуват с
по-спокойния и “делови” тон на наставника. Наред с
обредните предписания преобладават указания по гражданските, семейни и
наказателни проблеми, съсредоточени във втората
(„Кравата”), четвъртата („Жените”) и
петата („Трапезата”) сури.
Автентичността на
Корана, неговата пряка връзка с живота и делото на Пророка са възприети
от всички. Различията между мюсюлмани и немюсюлмани се съсредоточават
върху неговия произход и съдържание. В словата, които пророкът
„чува” като божествени откровения и съвети, наставления и
заповеди, се чувстват реалиите на меканската, а по-късно – и на
мединската действителност. Изложени в „Книгата Божия”, те
косвено разкриват житейската драма на Пророка и неговите последователи.
За фон служи разнообразна информация, свързана със свещените книги,
морално-етичните и обредни предписания на юдаизма, християнството и
арабската езическа традиция. Повтарят се сходни с
библейско-евангелските сказания сюжети и личности, срещат се
пречупени през строгото единобожие арабски предания. Европейските
проучвания за влиянието на двете предшестващи монотеистични религии
показват наличието на пасажи от Петокнижието, от апокалиптичната
литература и от Евангелието. Мухаммад не е говорил езиците, на които са
съставени тези свещени книги и най-вероятно се е запознавал с тяхното
съдържание при разговорите с обитаващите Хиджаз последователи на
различни разклонения на двете религии. Така например, някои моменти от
Евангелието са изложени по начин, сходен с твърденията на
несторианството, поради което се предполага, че Мухаммад е беседвал с
отшелници-монофизити. Въобще, възприемането е по устен път: традицията
настоятелно твърди, че Божият пратеник е бил неграмотен, а може да се
предположи, че едва е четял и пишел.
Рецитирането от
Пророка на низпосланите му знамения е оказвало силно въздействие върху
неговите слушатели. След смъртта му влиянието на “Божията
Книга” върху последвалите поколения непрекъснато нараства. Тя
става кодекс на религиозната обредност, свод, който направлява
обществено-политическия живот, наставление за морално-етични отношения
между хората. Това предназначение се подпомага от мюсюлманската
екзегетика – „науката за тълкуване” на Корана (‘илм ат-тафсир).
Тя цели религиозното и филологическо разкриване-разясняване на текста,
като се систематизират развитите в него теми. Върху основата на Корана
улемите създават и други богословски дисциплини, като например
„науката за четенето на Корана”, която към средата на Х в.
определя седем рецитаторски традиции – варианти на неговото
рецитиране.
Важно място в религиозните науки (улум ад-дин) и за съвременния изследовател представлява „науката за отменящото и отмененото” (‘илм ан-насих уа л-мансух).
Тя възниква поради факта, че по редица съществени теми (например, за
отношението към немюсюлманите и към алкохола, за протичането на
обредите и ритуалите, за задълженията на мюсюлманите) при
последователното излагане на Божието слово проличават промени и дори
противоречия. Сподвижниците забелязват тези разминавания и когато
запитват за причините, Пророкът обяснява че предишното откровение
трябва да се смята за временно. По този повод идва и специално
потвърждение: „Каквото и знамение да отменим или накараме да се
забрави, донасяме по-добро или подобно на него. Не узна ли ти, че Аллах
над всяко нещо има сила?” (Коран 2:106). Този подход цели да
обясни очевидните разминавания в текста, като определи кои стихове
могат да се считат за “отменени” и кои за
“отменящи”. „Науката за отменящото и
отмененото” се занимава с около 250 случая, но тъй като нищо от
вечното Божие слово не подлежи на промяна, то смятаните за
“отменени” стихове остават в текста и преклонението към тях
не намалява.Проповедта
на Мухаммад е запаметявана и записвана от неговите последователи върху
разнообразни подръчни материали. По заповед на халифите Абу Бакр
(632–634) и Осман (644–656), секретарят на Пророка Зайд ибн
Сабит с няколко помощници събира запазените от сподвижниците записи с
откъси от различен вид и размер. Като установява принципа на подреждане
според дължината на сурите, той ги обединява и съставя цялостния своден
текст. При Омеядите се извършва уеднаквяване на графичното
изобразяване, като се въвеждат допълнителни знаци за обозначаване на
гласните звуци. Процесът на съставянето не протича съвсем гладко и в
продължение на няколко столетия, наред с установените глави и сури, се
срещат екземпляри, съдържащи незначителни различия. Накрая каноничният
текст е окончателно установен и е възприет от всички мюсюлмани, въпреки
изказаните от шиити и хариджити резерви. Шиитите твърдят, че Омеядите
са отстранили пасажи, указващи правото на Али и неговото потомство на
върховенство в уммата. Хариджитите, водени на свой ред от благочестиви
съображения, не приемат отделни пасажи, особено от сурата
„Юсуф”, смятайки, че със своята еротика те не съответстват
на божествения замисъл.
За мюсюлманите стилът
и литературните достойнства на „Книгата Божия” са
превъзходни и няма човек, който би могъл да ги надмине. Използвайки
внушителното „Ние”, в текста най-често “говори”
Аллах, друг път – Мухаммад, следвайки Неговата повеля
„Кажи!”, среща се и неопределена реч в трето лице
единствено число. Изложението е предимно в римувана проза (садж‘),
много стихове показват богато въображение и поетичен талант, личат
въздействащи върху слушателите убедителни доводи и ораторски умения.
Докато при късите сури е налице литературно единство, то по-дългите
съдържат преливащи една в друга теми, които дори често се повтарят.
Така упреците срещу неверници и „лицемери” се допълват с
възхвала на Аллах, описания на Съдния ден, последвани от указания за
обредни задължения и т.н. Забелязват се и противоречия, особено в
отношението към юдеи и християни, които ту се възхваляват (Коран,
2:62), ту осъждат (Коран, 3:110). Често се употребяват изложени в
различни сури успоредни пасажи, като например посветените на древните
пророци разкази. Съдържанието им в общи линии съвпада, но се наблюдават
и разминавания, какъвто е случаят с арабския пророк Салих, изпратен при
самудяните. Съдържанието на „небесната книга” представлява
сбор от фрагменти и е разнолика сплав от многобройни
„декламации” изказани от Пророка по различни поводи.
Тяхната цялост разкрива основните истини, принципи и предписания на
„религията пред Аллах” (Коран, 3:19) – исляма.
Десетки векове улемите
твърдят, че евентуален превод би накърнил Божието слово и затова
преводите на кораничния текст на езиците на правоверните народи
зачестяват едва през ХІХ – ХХ век. На латински език бива преведен
още през ХІІІ в., а в наши дни се чете на стотици езици. На български
език са познати няколко превода от немски, английски и турски език с
твърде спорни достойнства. Извършеният от проф. Цветан Теофанов в края
на ХХ в. превод от арабския оригинал е забележимо литературно
постижение и сериозно научно събитие. Но в увода и той подчертава, че
при превода от арабски на чужд език „се предава само
съдържанието, но не и вътрешната му енергия. Не случайно ислямската
традиция разглежда ниспославането на Корана като чудо”.
Освен че е несътворено
чудо, за мюсюлманите Коранът е неподражаем. Когато езичниците меканци
подканят своя съгражданин, възнасяйки се сам, да им донесе
„небесната Книга”, Аллах му внушава следния отговор:
„Кажи: „И да се съберат хората и джиновете, за да създадат
подобие на този Коран, те не ще създадат такъв подобен, дори един друг
да си помагат.” (Коран 17:88) Арабският език на Корана става
богослужебен език на новата религия и основа за културно изграждане в
„дома на исляма.” Кораничният стил оказва влияние върху
мюсюлманската литература, неговата лексика навлиза в богословието и
етиката, мистиката и правото, философията и граматиката, като определя
значителна част от тяхната терминология. Самото изписване на кораничния
текст поставя отпечатък върху калиграфията и изобразителното изкуство,
естетиката и архитектурата.
В увода към
„Превода на Свещения Коран” Цветан Теофанов отбелязва:
„В свещената Книга на мюсюлманите е вложен автентичният Дух на
нейния първоизвор – Началото на всички начала и крайната Цел на
житейския път – Единния, Всеобхватния Аллах, Създателя на всички
творения, „нашия Бог и вашия Бог”, без разлика в религиите,
убежденията и съдбите. Дълбините на Корана са сякаш бездни от кристална
мисъл, която заблуждава лекия поглед с привидната си достъпност, но с
навлизането в нея будният ум разкрива нови и нови хоризонти, които са
само частица от Майката на Книгите – всеобхватната небесна
Книга”. Със своите духовни измерения и обществено влияние Коранът
е налице във всекидневието на вярващите мюсюлмани, който, отправяйки
молитвите си към Бога, декламира части от него. Постоянното цитиране на
знаменията символизира присъствието на Божието слово в живота на
ислямската общност.Й.П.