МАРДЖА АТ-ТАКЛИД (марджа‘ ат-таклид – букв. “източник на религиозна традиция”, религиозен авторитет)
Тези две понятия, заедно с новаторската доктрина на иранския аятоллах Рухолла Хомейни за уилайат ал-факих (перс. вилайат-и факих),
загатват една важна разлика между суннизма и шиизма. Те се появяват в
резултат от историческото развитие на шиизма през последните столетия и
от реформаторско преосмисляне на редица класически доктринални
постулати от страна на съвременните шиитски духовници. Съгласно шиизма,
само имамът може управлява ислямската общност (срв.
„шиити”). Имамите след убития през 661 г. халиф Али ибн Аби
Талиб са неговите наследници, предимно от брака му с Фатима –
дъщерята на пророка Мухаммад. Въпреки различните интерпретации за броя
и естеството на имамите в историята на шиизма, преобладаващо е
тълкуването на шиитите-дванадесетници, наричани още шиити-имамити. Те
се наричат така, защото вярват в дванадесет имама, последният от които
е “изчезнал” по воля Божия още през средновековието, но
имамитите да убедени, че той ще се върне като месия, възвестявайки по
този начин Съдния Ден. Имамите са “доказателства на Аллах”
и без тях е невъзможно поддържането на уммата, която, оставена без
ръководството на имама, може да изпадне в състояние на невежество.
Изчезването на дванадесетия имам и то в млада възраст, неспособен да
остави потомци, които да го наследят, оставя общността наистина без
имам, но все пак известно време след това се смята, че религиозните
предписания са все още непокътнати.Така
настъпва периодът на окултация, в който шиитите трябва да намерят друг
начин да легитимират духовния авторитет в умммата, което ги изправя и
пред религиозно-политически казуси. Класическата шиитска доктрина
съдържа постановката, че по време на своята окултация дванадесетият
имам поддържа връзка с общността на шиитите чрез поредица от
“посредници”, смятани за наместници на имама. Шиитите
смятат, че след този “период на контакт” (874–940) и
след смъртта на четвъртия от тези наместници настъпва времето на
„велика окултация”, който ще трае до свършека на света.
Оттук и вярата, че духовенството е своеобразен колективен
“наместник” на “скрития имам” – разбира
се, с уговорката че то никога не е третирано като източник на същата
сакрална власт, с каквато разполага само истинският имам. Очевидно е,
че шиитите са изправени пред въпроса за духовния авторитет в своята
общност и те му дават наистина реформаторски отговор, поради което
решават някои от казусите, пред които суннитите все още са изправени и
в наши дни.
Преломен момент в
историята на шиизма и неговото учение за религиозния и политическия
авторитет настъпват по време и след управлението на Сафавидската
династия (1501–1732), когато имамитският шиизъм трайно се
утвърждава в Иран. Така възниква учението за марджа‘ ат-таклид, около което сред шиитите се разисква въпросът за религиозното водачество (марджа‘иййа).
Оформят се две основни течения – „салафити” и
„ахбарити”. В случая салафити са привържениците на
мнението, че духовенството не трябва да стои встрани от политическото
управление. Обратно на тях, ахбаритите твърдят, че шиитските улеми
трябва да се занимават само с религиозните дела, без да се намесват в
политиката. Надделяват салафитите, което налага отпечатък и върху
съвременния облик на дванадесетния шиизъм. Към ХІХ в. вече е налице и
титлата “аятоллах” (букв. “Божие знамение”), а
като термин “велик аятоллах” (айат Аллах ал-‘узма) обозначава духовниците, почитани като марджа‘ ат-таклид.
В едно и също време може да има не повече от няколко духовници, носещи
този сан. Към това вече класическо за шиизма през новото време
положение аятоллах Хомейни добавя и своята новаторска доктрина за уилайат ал-факих
– властта на имама, упражнявана от духовен водач-факих. По този
начин шиизмът дава свой отговор на съвременните предизвикателства,
свързани с търсенето на нови форми, чрез които държавата-нация може да
бъде и религиозно легитимна. Опитът на Иран има както много критици,
така и ентусиазирани привърженици, а въпреки политическите кризи в
Ислямската република само времето ще покаже доколко той е успешен.С.Е.