САЛАФИЗЪМ (от салаф – „предци”, „предшественици”)
Понятието се използва в няколко значения.
Принципно общото между тях, е че служи като събирателен термин за
обозначаване на онези мислители, дейци и движения от различни периоди
на ислямската история, които призовават за завръщане към порядките на
ранната умма и за следване на примера на „праведните
предци” (ас-салаф ас-салих), възприемайки като греховни всички „нововъведения” (бида).
В този смисъл салафизмът е крайно течение сред суннитските
традиционалисти, които в своето поведение и вяра строго се придържат
към религиозната традиция въз основа на принципа, че там, където е
вярата, няма място за разума. Отричайки изцяло нововъведенията,
салафитите смятат, че ислямът се изопачава от ученията на мутакаллимите
и философите. В средновековието сред най-видните салафити е Ахмад ибн
Ханбал (поч. 855), който смята, че мюсюлманите трябва да се съобразяват
единствено с авторитета на Корана и Сунната, при което Коранът може да
бъде тълкуван единствено от Сунната. Друг влиятелен салафит е
андалуският богослов и факих Ибн Хазм (поч. 1064 г.), който критикува
Аристотел и представителите на фалсафа, както и муатазилитите,
ашаритите и техните последователи-мутакаллими. Средновековните арабски
историци, сред които ал-Макризи (поч. 1442) и Ибн Халдун (поч. 1406)
формулират становища, позволяващи да бъдат откроени следните основни
принципи на салафизма:1) Отказ от символико-алегорично тълкуване на Корана (та'уил) и от търсене на неговия езотеричен смисъл (батин), което означава, че трябва да се следва „външната”, екзотеричната страна (захир) на религиозните текстове.2) Уповаване на хадисите.3) Забрана да се сравняват Бога и човека във всяко едно отношение.4) Оправдаване на традиционната „вяра” (накл) с помощта на разума (акл),
само доколкото между тях няма противоречие, защото единствената функция
на разума е да разбере смисъла на свещения текст, но не и да го оценява.5) Забрана на нововъденията (бида).Класически
пример за развитието на салафитски възгледи дава видният средновековен
богослов, суфий и факих от ханбалитския мазхаб Таки ад-Дин Ибн Таймия
(поч. 1328). Неговата религиозна система е изградена върху идеята за
“златната среда” (уасат),
която означава тук съвместяването на елементи от калама, суннитския
традиционализъм и суфизма. Като подчертава необходимостта, Аллах да се
характеризира единствено така, както е представен в Корана и Сунната,
Ибн Таймия отрича както антропоморфизма (ташбих), така и абсолютното „очистване” на божествените атрибути (татил).
Ибн Таймия смята за необходимо доброволното и абсолютно доверие към
Божието слово и хадисите на Пророка, което се изразява чрез термина
таслим. Вярата изисква да се признае, че висшите тайни са известни
единствено на Бога. При дефиниране на правилата за иджтихад Ибн Таймия
предпочита да изхожда от Корана и Сунната, като в известна степен
принизява ролята на консенсуса (иджма), но същевременно смята ролята на аналогията-съпоставяне (кийас)
за значителна. В борбата си срещу нововъведенията Ибн Таймия подлага на
яростна критика елементите, привнесени в исляма от философията, калама,
култа към “светците” и практиките на поклонение пред гроба
на Пророка. Макар че самият Ибн Таймия е последовател на
“правоверните суфийски шейхове” като ал-Кархи, ал-Джунайд
(поч. 910) и Абд ал-Кадир ал-Джилани (поч. 1166), той отрича
философските възгледи на суфиите-пантеисти като Ибн Араби (поч. 1240) и
Ибн ал-Фарид (поч. 1235). Политическите възгледи на Ибн Таймия се
основават върху идеята за неразделимостта на религията и държавата,
защото без шариата и принципа на справедливостта (адл) управлението се изражда в тирания (зулм).
В шиизма понятието
„салафити” има по-различен смисъл, разбиран като течение,
противопоставящо се на „ахбарити” (срв. „марджа
ат-таклид”), без същевременно да губи своето
„класическо” значение. През новото време и в съвременния
период от историята на исляма с термина „салафити” се
обозначават както уаххабитите, така и „неоортодоксалния”
клон на ислямския реформизъм от края на ХІХ в. с център Египет. Някои
изследователи причисляват и влиятелни ислямистки движения като
„Мюсюлмански братя” сред последователите на салафизма,
което внася допълнителна неяснота в разбирането на понятието.С.Е.