ШАРИАТ и ФИКХ
Шариатът (араб. аш-шари‘а
– „пряк, правилен път”; в бълг. ез. често се
употребява като „шериат”) е ислямският религиозен Закон,
основан на комплекса от норми и предписания, заложени в Корана и
Сунната. Мюсюлманите го възприемат като цялостен код, определящ начина
им на живот във всички сфери – религиозната,
обществено-политическата, правната, битовата. Ранният ислям, както
преди него и ранното християнство, отделя по-малко внимание на
догматиката, като проявява по-силен интерес към обредността и нормите
на религиозния живот. В продължение на около две столетия след
възникването на исляма в особена съчлененост съжителстват догматика и
ритуал, религия и право. Не се разграничават духовният авторитет и
политическата власт, религиозната община на исляма и нейното
политическо управление. Тази съчлененост слага своя отпечатък върху
характера и по-нататъшното развитие на арабо-мюсюлманската цивилизация
в епохата на “класическия ислям”, която хронологически в
общи линии съвпада с европейското средновековие. Това определя и
особеностите на ранните ислямски науки – „науката за
хадисите” (илм ал-хадис), науката за тълкуването на Корана (илм ат-тафсир) и формиралите се въз основа на тяхното развитие клонове на религиозните науки (улум ад-дин). Сред тях особено място заема ислямското религиозно право – фикх (от фикх
– „знание”, „дълбоко разбиране”,
„проникване”). Фикхът е науката за шариата и предимно
– за неговите религиозно-правни аспекти. В този смисъл фикхът е
ислямската юриспруденция, а практикуващите го правоведи се наричат
факихи (фукаха', ед.ч. факих).Фикхът
се формира постепенно, обособявайки се в контекста на „науките за
религията” и разработвайки своя собствена система на религиозното
право, която се опира на няколко основни източника (усул, ед.ч. асл).
Още от самото начало като първи източник е възприет Корана, но в хода
на арабските завоевания през VІІ в. става ясно, че той е недостатъчен
за разрешаването на всички социални проблеми и юридически казуси, с
които се сблъскват мюсюлманите при покоряването на народи със
значително по-сложни обществени системи и културни традиции, доскоро
управлявани от Византия и Сасанидски Иран. Така възниква необходимостта
от въвеждането на втория източник на правото – Сунната на пророка
Мухаммад. Тя изобилства с хадиси, които дават материал за вземането на
решения в различни области – от ежедневния бит на вярващите до
сложни богословски и политически проблеми.Подобно
на Корана обаче хадисите също изобилстват с неясноти и противоречиви,
взаимно отменящи се изказвания и разпоредби. Затова факихите създават
теорията за насх
(„отменяне”), посредством която се опитват да внесат
по-голяма яснота в разбирането на кораничния текст. През VІІІ в. сред
суннитските факихи се оформят две течения, които си опонират относно
начина, по който трябва да се търси решение на проблемите, свързани с
разбирането на разпоредбите от Корана и хадисите. Едните се наричат
„хора на мнението” (ахл ар-ра'й) поради своята склонност да прилагат умозрителни методи, а другите – „хора на Преданието” (ахл ал-хадис)
поради уповаването си главно на традицията. Допускайки прилагането на
известен рационален подход, „хората на мнението” въвеждат
принципа на аналогията-съпоставяне (кийас),
която се утвърждава като третия източник на фикха. Правото да прибягват
до такава аналогия имат не простосмъртните мюсюлмани, а само
авторитетните факихи. Въпреки това, опасявайки се да не се отклонят от
автентичното послание на религиозните текстове, ахл ар-ра'й въвеждат и
четвъртия корен на фикха, а именно - кийас може да се прилага само
тогава, когато е налице „общо съгласие”, консенсус (иджма)
между факихите. Макар че „хората на мнението” са
изключително предпазливи при въвеждането на двата допълнителни
източника, срещу тях се изправят „привържениците на
Преданието”, водени от опасението, че аналогията и консенсусът са
„нововъведения” (бида').Тези ранни религиозно-правни диспути в исляма водят до формирането на различни школи, най-често наричани мазхаби (мазахиб, ед.ч. мазхаб).
Четирите „канонични” мазхаба в суннитския ислям са:
ханифити, маликити, шафиити и ханбалити, всеки от които води началото
си от своя основател-епоним – Абу Ханифа (поч. 767), Малик ибн
Анас (поч. 795), Мухаммад аш-Шафии (поч. 820) и Ахмад ибн Ханбал (поч.
855). Отличават се по начина, по който прибягват до източниците на
фикха, и най-вече – до „аналогията” и
„консенсуса”. Най-веротърпим сред всички мазхаби е този на
ханифитите, който дори признава заедно с религиозното право и елементи
на светските обичаи – т.нар. урф или адат, известни като канун.
Затова и ханифитският мазхаб дава най-гъвкави механизми за приложение
на светската власт и е много адаптивен, както сочи и опита на
Османската империя, където той има официален характер. Маликитите са
по-строги привърженици на Преданието, а шафиитският мазхаб, който през
средновековието също е имал много привърженици, е своеобразен
„среден вариант” между ханифитите и маликитите, макар че е
по-близък до вторите. На свой ред ханбализмът се утвърждава като
най-консервативната религиозно-правна школа в суннизма, още повече че
началата му трябва да се търсят в борбата на улемите-традиционалисти
срещу муатазилитския рационализъм по време на
„инквизицията”-михна (срв. „муатазилити”).
Ханбалитите, които пледират за следването на външния (захир)
смисъл на свещените текстове, са господстващ мазхаб сред уаххабитите в
Саудитска Арабия. Тези мазхаби в суннизма не са „секти”. С
течение на времето те се утвърждават като еднакво правоверни и в този
смисъл могат да бъдат сравнени с ордените в католицизма.С.Е.