ШИИТИ (ши‘а –
„партия”, „групировка” )
Привържениците на второто след суннизма направление
в исляма, съставляващи около 1/10 от всички мюсюлмани. Названието получават от
първоначалното определяне на привържениците на Али като „партия” в разгорялото
се след смъртта на пророка Мухаммад съперничество за върховната
духовно-политическа власт в уммата. Постепенно терминът шиизъм започва да се употребява като общо
наименование на всички групировки и секти, смятащи, че зетят на Пророка и
неговото потомство имат единственото и изключителното право да ръководят
съдбините на мюсюлманите. Оттук и сполучливото определение на И.Голдциер, че
„ислямът на шиитите” е „църква, основаваща се на авторитета”, за разлика от
„църквата на общото мнение (иджма‘)”
на суннитите. Догматичните постановки на шиитите започват да се оформят още в
средата на VІІ в., обогатяват се с приноса на редица видни богослови.Крайъгълен камък на шиитската доктрина е
учението за имамата, като еманация на божествената светлина и център на
духовно-политическия живот и организация на мюсюлманите, наред с концепцията за
„скрития имам” и неговото очакване. Под влиянието на историческите превратности
и настъпилото сред Алидите деление още през VІІІ в. в шиизма възникват
множество течения и секти, проповядващи различни възгледи за имамата и личността
на „скрития имам” – явление, довело до обособяването на „крайни” (гулат)
шиити, например исмаилити, хаттабити, алауити и др., наред със считаните за
„умерени” имамити (шиити-дванадесетници). Срв. също марджа ат-таклид.Й.П.