ТАДЖДИД (тадждид – „обновление”)
Ислямската доктрина съдържа идеите за обновление (тадждид) и реформа (ислах)
в двата основни първоизточника на религията – Корана и Сунната. В
Корана терминът ислах има различни конотации, но много често се
използва във връзка с реформаторската мисия на пророците, които трябва
да връщат отклонилите се техни общности в руслото на „правия
път”, очертан от шариата. Характерен пример в тази насока е
следният хадис на Мухаммад: „В началото на всяко столетие Аллах
ще изпраща на тази умма [ислямската общност] обновител на
религията”. В исляма обновлението и реформизмът имат свои
особености, различни от тези на западния европейски и американски свят.
Не е случайно, че през ХІХ в. в своите реформаторски усилия, придаващи
на исляма нова роля в публичния живот, мюсюлманските интелектуалци
избягват често да употребяват термина „реформа” (ислах), отдавайки предпочитание на понятието „(ре)организация” (низам или танзим)
и това се оказва решаващо в съвременните представи за обществената роля
на исляма. Една от причините е, че в исляма обновлението се схваща
по-скоро като възстановяване, реконструкция отколкото като иновация и
въвеждане на нови религиозни и социални принципи. Обновителят (муджаддид)
на исляма трябва да възстанови истинната ислямска практика, като по
този начин възроди една общност, която с течение на времето се
отклонява от правия път. Така обновлението и религиозните реформи по
дефиниция са свързани с две важни дейности. Първият е необходимото
връщане към първоизточниците на исляма – Корана и Сунната.
Вторият предполага предприемането на самостоятелно усилие –
иджтихад (иджтихад) за тяхното тълкуване.В
този смисъл реформатор е още самият пророк Мухаммад, който от гледна
точка на мюсюлманите не е „основоположник на исляма”, нито
поставя „началото на нова религия”. Той идва като
реформатор, за да „възстанови” изконното единобожие (таухид).
Въпреки че за дълъг период след Х в. в суннитския ислям като цяло се
следва традицията (таклид),
историята му познава реформаторски настроени обновители, които си
поставят за цел да възродят религията. Дейността на мислители като
богослова Абу Хамид ал-Газали (поч. 1111) и улема Таки ад-Дин ибн
Таймия (поч. 1328) показва, че в „предмодерната” епоха в
исляма винаги е съществувало мощно движение към
„обновление”. Неговите постижения свидетелстват, че т.нар.
„затваряне на вратата за иджтихад”, предприето от
абасидския халиф ал-Кадир през ХІ в. е по-скоро един символичен
административен акт, защото ислямската история следва свои вътрешни
„правила”, според които е необходимо периодично обновление
на вярата – съгласно принципите, заложени в Корана и Сунната.След
като между VІІ и ХІ в. в резултат на иджтихад основните норми на исляма
получават своята теоретична обосновка, има известен период на
„затишие”. През втората половина на ХVІІІ в. „вратата
за иджтихад” е символично отворена отново с цел обновление
на религията чрез призива на индийския богослов Шах Уалиуллах
(1702–1762), а малко по-късно и на йеменския улем Мухаммад
аш-Шаукани (1760–1834). Дейността на двамата предвестници на
по-късните реформатори от ХІХ в. се сочи от изследователите като
показателна за формирането на едно ново отношение към Сунната, свързано
с прилагането на иджтихад. Най-голям размах и популярност
модерното реформаторско движение в исляма придобива през периода от
края на ХІХ в. до 1930-те години. Тази негова сила дава основание на
някои съвременни изследователи да говорят за „реформация” в
исляма, която в една или друга степен се разглежда като подобна на
Реформацията в западното християнство. Според други изследователи, под
„реформация” в исляма не можем да разбираме явление,
аналогично на протестантската Реформация от ХVІ в., защото съвременната
„реислямизация” не включва преразглеждане на основните
религиозни догми. Германският ислямовед Тилман Нагел посочва, че такава
аналогия е невъзможна и поради това, че християнската Реформация е опит
за нова интерпретация на изворите. Лутер призовава към индивидуален
прочит на Христовите думи от всеки вярващ, докато за ислямски
реформатори като Мухаммад Абду (1849–1905) е важно „как
ислямското общество като цяло може да стане по-ефективно”.
Въпросът е дискусионен, но проблемът е не толкова в това дали има
реформатори в исляма – такива познава и миналото, и настоящето на
тази религия, а в това до каква степен реформаторите съставляват
цялостно течение, което променя нагласите на широки слоеве от
мюсюлманите (срв. „фрагментация на религиозния авторитет”).
Ако трябва да се търси общото между протестантската Реформация и
реформаторското движение в исляма през ХІХ и ХХ в., то се състои
най-вече във призива за очистването на религията от вредните наслоения
и от изопаченията, привнесени с времето в нейното тълкуване. Това дава
основание и за прилагането на християнския протестантски термин
„фундаментализъм” към исляма. Вж. също „ислямски
фундаментализъм”.С.Е.