УЛЕМИ (‘улама’ – мн.ч. от ‘алим – „знаещ”, „учен”)
Думата алим
служи за обозначаване на учен от различни области на средновековната
арабо-мюсюлманска книжовност – от науките за езика и реториката
до „науките за религията” (улум ад-дин). С настъпването на новото време алим
може да обозначава и учен от всяка една област на науката, даже от
нейните светски клонове. Множественото число „улеми” (‘улама’)
в терминологичен смисъл, обаче, е събирателно понятие за авторитетните
познавачи на „науките за религията”. Улеми се наричат
онези, които в дълбочина познават историко-религиозната традиция на
исляма (срв. „Сунна”) – както на теоретично равнище,
така и от гледище на практическото й приложение чрез шариатското
съдопроизводство. В тесен, терминологичен смисъл към улемите се
причислява всеки учен от следните главни дисциплини, спадащи към
„науките за религията”: правовед (факих, вж. „фикх”), тълкувател на Корана (муфассир), хадисовед (мухаддис, срв. „хадис”), специалист по четене на Корана (кари'), богослов (мутакаллим,
срв. „калам”) и т.н. С това значение терминът
„улеми” се използва предимно в суннитския ислям, където
служи и за обозначаване длъжности като тази на мюфтиите, имамите (срв.
„имам”) на джамии, шариатските съдии–кадии (ал-кади, мн.ч. кудат)
и др. (вж. също „шейхулислям”). Шиитите постепенно
изграждат духовна йерархия, която значително се различава от
суннитската (вж. „марджа ат-таклид” и
„аятоллах”). Като деятелно причастие от алима („зная”) смисълът на понятието „улеми” е неразривно свързан с богатия на значения термин илм (религиозно знание), който през средновековието често се противопоставя на адаб („профанната” литература и книжовност).Преди исляма функцията, която са изпълнявали в обществото „поетите” (шу‘ра’, ед.ч. ша‘ир – букв. „чувстващ”, „знаещ”) е била сходна с тази на улемите (‘улама’) в исляма. Превежданата и като „поезия” дума ши‘р се свързва с ‘илм (“знание”), а изразът лайта ши‘ри е синонимен на лайта ‘алимту (“само ако знаех”). За разлика от ши‘р, в ислямска среда терминът ‘илм
обозначава сигурното, религиозно осветеното знание. С възникването на
исляма животът на пророка Мухаммад и събитията от времето на ранната
умма се очертават в мюсюлманското религиозно и политическо мислене като
намеса на Аллах в историята. Религиозната трансформация на
родово-племенните порядки не означава цялостен отказ от тях, но оттук
насетне обществено-политическият опит на ранната умма и действията на
хората в миналото и настоящето имат своето истинско значение в рамките
на религиозното знание (‘илм), противопоставено на невежественото “предположение-догадка” (занн).
Сигурно знание са не човешките догадки, а низпосланото свише Слово
Божие (срв. Коран 45:24). Доколкото в исляма няма Църква, наследилите
управлението на уммата халифи са принудени да намерят други механизми
за поддържането на духовния авторитет в нея. Абасидите (750–1258)
проявяват по-голяма изтънченост при упражняването на властта в
сравнение със своите предшественици – Омеядите (651–750).
Абасидските халифи не само укрепват династическото си управление, като
строят храмове, изграждат училища и подкрепят различните клонове на
науките, но стават покровители на улемите като вече очертала се
религиозна прослойка в обществото. Така за няколко десетилетия след
идването си на власт Абасидите успяват да мобилизират за целите на
своята легитимност духовния елит, формирал се още в късноомеядския
период, а улемите започват да играят важна роля не само в духовната, но
и в обществената сфера. Те, както и някои суфийски шейхове и братства,
изграждат своеобразна ислямска религиозна публичност през целия
предмодерен период (срв. „муатазилити”), като оказват
влияние не само върху личния живот на вярващите, но и върху
политическите решения на управляващите. През средновековието улемите
винаги са имали определящо значение както в духовния, така и в
обществения живот. В този смисъл те са ядро на социалната интеграция, а
влиянието им върху обществото е изключително голямо. Приносът им е
толкова високо ценен от съвременните историци и изтоковеди, че някои от
тях говорят дори за “улемология” като важен дял от науката.Липсата
на Църква не пречи в практиката на мюсюлманските общества да се
изграждат различни йерархизирани структури на улеми, мюфтии, кадии
съобразно конкретните местни традиции. В исляма обаче не може да се
говори за „духовенство”, което да се отличава от миряните в
качеството си на техен застъпник пред Бога. Липсва институционализирана
“ортодоксия”, която да служи като “правилен”
ориентир за духовния и социален живот на мюсюлманите. Затова и Уилфред
Кантуел Смит до голяма степен е прав, че в исляма е по-добре да се
говори за ортопраксия в смисъл на общи практики и ритуали отколкото за
ортодоксия в смисъл на общност на вярата, защото мюсюлманите споделят
общи ритуали, дори и да ги интерпретират по различен начин.
Необходимият “правилен ориентир” трябва да се търси по друг
начин. Поради това ролята на консенсуса (иджма‘)
в уммата е от определящо значение за функционирането й не само като
духовна общност, но и като социален организъм. Своеобразни пазители на
шариата и на принципа на справедливостта (вж. „адл”), в
целия предмодерен период суннитските улеми играят огромна роля в
предаването, поддържането и запазването, тълкуването и обновлението
(вж. „таджид”) на религиозната традиция. Това става и чрез
класическата практика на „пътуване в търсене на знание” (рихла фи талаби л-илм),
която е показателна за общуването и обмена на идеи между отделни
ключови центрове на знанието. Начинът, по който се въвежда
модернизацията в мюсюлманския свят през епохата на колониализма води до
маргинализация на улемите – явление, което има драматични
последици и в наши дни. Вж. също „фрагментация на религиозния
авторитет”.С.Е.