УММА (умма)
Ислямската общност, която е
„отдадена” на Аллах и чиито членове „са свидетели за
хората” пред Него (Коран 2:127, 143). Тя символизира единството
на вярващите в Аллах и в Неговия пратеник Мухаммад, обединявайки ги
независимо от различията в езика, етническата или расова
принадлежност, местопребиваване и политически граници. Освен
общност от хора, уммата е и своеобразен сбор от създаваните от тях
духовни ценности и материални блага. Нейно териториално-политическо
въплъщение е „домът на исляма”. Той е управляван от
шариата, в него мюсюлманите са мнозинство, а живеещите редом с тях
друговерци са задължени да следват установените норми на обществено
поведение. Декларирана като „глобална”, същевременно уммата
се реализира на местно, национално и регионално равнище, като на всяко
от тях мюсюлманинът трябва да чувства принадлежността си към нея.Всемогъщият
се обръща към Мухаммад и последователите му с думите: „Вие сте
най-добрата общност, изведена за хората. Повелявате одобряваното и
възбранявате порицаваното, и вярвате в Аллах” (Коран, 3:110).
Небесното уверение подчертава изключителната мисия на уммата. А тя е да
осигурява на вярващите неотклонното съблюдаване на религиозните
предписания, за което те ще бъдат надарени на земята с благоденствие и
с бъдещо вечно райско блаженство.Уммата
се формира с възникването на исляма, като обединява последвалите
проповедта на своя съгражданин меканци, които са и първите мюсюлмани.
След преселването им заедно с Мухаммад в Медина (622), уммата включва и
приелите ги мединци, както и живеещите в града и оазиса юдейски племена
и християнски родове. При конфликта с езичниците от Мека, юдейските
племена, които не признават Мухаммад за пророк, се отцепват от
уммата, докато повечето християнски родове се приобщават. Така тя
започва да се нарича Мухаммадова умма. Оглавилите я след смъртта на
Пророка негови наместници (халифи)
– Абу Бакр, Омар, Осман и Али (632–661), под чието
ръководство започват арабските завоевания, разширяват нейните граници.
Арабите-мюсюлмани завладяват огромни територии. Тяхното управление и
разпределянето на плячката първоначално се осъществяват в съответствие
с традициите на племенната солидарност, укрепена и от религиозното
сцепление. Тези принципи скоро са пренебрегнати, оформилите се
„партии”, групи и кланове съперничат за властта и
безмилостно се избиват. Но ореолът на ранноислямските порядки на
благочестивост и скромност, твърдост при изпитанията, равенство и
взаимопомощ, свързани с времето на Пророка и „праведните
халифи”, се вкоренява в колективното съзнание като отминал
„златен век”. Скоро се поражда мечтата той да бъде
„отново изживян”. A неговата слава може да се повтори, само
когато идеализираните религиозни и обществени добродетели възвърнат
своята водеща роля. Така още през средновековието се заражда
изключително устойчива общественополитическа утопия, подхранвана в хода
на ислямската история от мечтите за справедливост, благоденствие и
могъщество.Постоянното
противоречие между действителността и образа на уммата засяга умовете и
чувствата на мюсюлманите, убедени във въплъщаваното от нея ненакърнимо
колективно благородство. Те могат да грешат, уммата не греши, тя може
само временно (и то не цялостно!) да бъде подвеждана, пороците са
привнесени отвън и следва да бъдат разкривани и незабавно отстранявани.
Въпреки цялата си абстрактност, тази схема издържа на неминуемите
постоянни сблъсъци с реалността. Нейното оспорване означава да се
подкопае основна ислямска догма.Уммата
е и организация, построена върху теократична основа. За разлика от
християнския принцип „Божието – Богу и кесаревото –
кесарю”, в нея религията и политиката се сливат в името на
служенето на Аллах. То осигурява бъдещето обединение на човечеството в
световен „дом на исляма” и неговото крайно спасение.
Придадената изключителност и категоричната насоченост на нейната мисия,
показват различията от останалите социалнополитически организми.
Мюсюлманите са убедени, че нейното единно мнение и общо становище
(иджма‘) е осенено от небесната благодат, тъй като сам Пророкът
е заявил, че неговата „общност не ще се съгласи с
погрешното”. Уммата може да бъде определена като теокрация и като
осветена от Аллах логокрация – общност, която следва Неговото
„Слово”, въплътено в книга – Корана.Обществената
структура на уммата притежава особености, които, пречупени през
религиозна призма, отразяват средновековното йерархично деление. В
„дома на исляма” се очертават три главни групи.
Господствуващата е на мюсюлманите, които се смятат за равни по права и
задължения. Друговерците християни, юдеи, сабеи и др. – се
причисляват към „покровителстваните” (зиммии) от уммата. Тяхното подчинено положение се изразява и в заплащането на специален поголовен данък – джизие (джизйа).
С него те откупват разрешението да изповядват своята религия и да се
ползват с ограничено самоуправление. Най-ниско стоят робите, били те
правоверни или друговерци. Тяхната институция проявява голяма
устойчивост и просъществува чак до последните десетилетия. Освен тези
разграничения, налице са и други степенувания. Сред ръководните
прослойки – т. нар. „избрани” (хасса) най-високо стоят „хората на развързването и връзването” (ахл ал-халл уа-л-‘акд),
отговорни за избора и контрола над халифа. Това е
„колегиум”, който обхваща най-видните представители сред
военните и цивилни служители, съответно определяни като „хора на
меча” и „хора на перото”. Този елит е привилегирован
спрямо „масата” (‘амма, джумхур) – простолюдието на градовете, най-вече занаятчии и търговци, наред с маргиналните прослойки.Непоколебимото
идеализиране на уммата моделира индивидуалното и колективното съзнание.
Хората са или вярващи в Аллах, или неверници; териториите и страните са
или „дом на исляма”, или „дом на войната”.
Въоръжените конфликти са или „свещена война” (джихад) за правата вяра, или „междуособици” (фитна),
данъците са или осветени от шариата, или са незаконни и т.н.
Размиването на границите между религиозната и светската сфери превръща
верските норми във фактор, който регулира общественополитическата
действителност в уммата. Взаимното проникване на религия и политика
предизвиква непрекъснатото взаимодействие между догматиката и
проблемите на обществено-политическия живот, включително и
съперничествата за власт и влияние. Всеки политически жест или факт се
преценява и като религиозен. Възникващите сред правоверните проблеми,
амбиции за власт и стремежи към нейното съхраняване винаги
„търсят” и „намират” религиозно обосновани
доводи.Така е и
в наши дни, когато мюсюлманите трескаво търсят пътища, които да ги
изведат от изостаналостта, за да възстановят престижното място на
своята умма в света. Но в нея е настъпило необратимо разцепление между
различните обществено-политически и идейни течения, които често
предлагат противоположни проекти. Реформаторите настояват да се следва
примера на „праведните предци”, които смело са възприемали
постиженията на другите народи в името на възхода на уммата.
Модернистите настояват от „дома на исляма” да се отстранят
всички закостенели норми, които, дори да са осветени от шериата, спъват
напредъка на мюсюлманските страни и тяхното приобщаване към
съвременността. Според традиционалистите, уммата ще възстанови своето
величие, ако правоверните се върнат към морално-етичните и политически
норми, господствали в епохата на ранния ислям. Според екстремистите,
тези норми ще възтържествуват само в борба срещу
„отстъпниците” от правата вяра, които въвеждат в уммата
порядки и норми заимствани от чужденците –
„неверници”, като застрашават поверената й от Аллах мисия.
Наред с единението, по целия „дом на исляма” се водят
спорове за настоящето и бъдещето на уммата.Й.П.